Чували сме, че в планината не се ходи сам. Е, има и такива чудаци, които трудно се побират в рамка, и за които това правило не важи.
Представяме Ви историята на Ева Йорданова, която преди година премина съвсем сама през най-дългият маркиран пешеходен туристически маршрут в България.
Ева е дъщеря на една много важна за нас жена. В този ред на мисли – познавайки майката не сме учудени, че крушата не е паднала далеч от дървото. Лично ние сме вдъхновени и възхитени от думите на този „темерут“, както тя самата се описа в предварителния ни разговор.
Пожелаваме Ви приятно четене. Пък току-виж сте стегнали раниците за едномесечен преход 😉
Накратко: риск и трансформация. По-широко: риск от трансформация – от застаряващо хипи в стара домакиня. Още не се давам 🙂
Както става, след като бодро закрачиш към 50-те. Човек пие шампанско по Нова година, оглежда се и хоп – станало юли/август. При мен в следната комбинация: законният съпруг е извън България (липсва ми), принц-консортът е при него за лятото (колко хубаво, т.е., и той ми липсва), майка ми е при брат ми (не знам какво значение има, но звучи добре). Около тридесет безотчетни, безгрижни, бездомакински и по прогноза – безвалежни денонощия. Тръгвам. Десетина от тези чудни дни – в Рила и Пирин, колкото да разбера, че инвестиционната политика на местните говедари е превърнала двете приказни планини в два приказни обора. WTF. Обратно във Варна, 2-3 дена почивка и да проверя как върви националното животновъдство в Стара планина и дали ще мога да изкарам двадесет дена без колата, фейсбук и обувки на високи токчета.
Преди това бях попрочела някой и друг пътепис, като от тях разбрах, че:
1. Задължително на четвъртия ден се появяват мазоли на краката.
2. Ако не се откажеш на Витиня, то се губиш след Котел, в краен случай около Риш.
3. Хижарите, в много случаи са алчни, леко пийнали и обикновено не предлагат студена бира. Останалите ги няма в хижите.
4. Непрекъснато вали проливен дъжд.
С тези особено обнадеждаващи изводи, както и със списък наум откъде най-лесно мога да сляза надолу и да се прибера, поех към Ком. Оказа се, че нищо от посоченото не е вярно, почти с изключение на мазолите. Те се появяват на третия ден.
Сега малко по-сериозно. Кой знае каква подготовка, знания и четене на пътеписи не са необходими. Пътеката е много добре маркирана и всеки физически здрав човек, с малко повече кураж, късмет и упорство може да я мине. Оптимално за двадесетина дена: абсолютно недостатъчно, за да се насладиш на красотата на Балкана и на цялото преживяване, но съвсем достатъчно, за да почнеш да мечтаеш как ще изпразниш поне два бойлера с топла вода в собствената си баня. Хижите, в които през лятото няма хижар и където трябва да се звънне предварително са 2-3, в останалите винаги ще се намери място. Въпреки че дори и да не се звънне, никой няма да остави никого навън. Планинска застраховка, кратък списък с координатите на местата за нощуване, включително и резервни варианти и общ поглед върху маршрута е напълно достатъчно като подготовка за човек, който се е тагвал от Райското пръскало, Ботев или хижа Ехо. И да се четат пътеписи, и да не се четат – все едно: това няма да спре дъжда, няма да намали километрите, да спре атаките на кърлежите или пък да оптимизира денивелацията. По-добре собствени впечатления, изградени от нулата, отколкото такива, базирани на чужди размисли.
3. Със сигурност са се намерили хора, които са се опитали да те демотивират или разубедят. С какви аргументи ти излязоха те и как ги контрира ти?
След третия човек, който ми каза, че ако не ме изядат мечки, то непременно ще ме срещнат роми-дървари и изобщо – неаргументираното, но затова пък абсолютно категорично „Опасно е сама“, спрях да оповестявам къде ще ходя и какво ще правя. Основният ми аргумент беше „А вие помните ли групата между Добрила и Амбарица през декември 1994 г.“ Не я помнеха. Не обяснявах повече. Щях да мина Пътеката сама. Мечките бягат от хората (както имах възможност и лично да се уверя), а ромите – с тях се интегрирам чудесно. Взех си спрей, за който ме увериха, че не е сигурно дали ще действа ако духа вятър, пакетче кучешка храна за усмиряване на овчарски кучета и реших, че останалото е Божа работа. За спрея не знам, кучешката храна наистина работи:
4. Майка ти е една много важна за нас жена, която ни подкрепя в абсолютно всички глупости, които сме готови да сътворим. Как реагира тя на това твое решение?
Плах и съвсем излишен въпрос (като че ли не ме познава): „Защо сама, не може ли с група?“, на който отговорих съвсем обстоятелствено и подробно „Тц, няма как да стане.“ Като ме посрещна на Емине, имаше сълзи в очите ѝ. Явно не се е надявала да ме види повече.
5. От кого срещна най-голяма подкрепа – сред близките си хора, а и по пътя?
От моя съпруг и от сина ми. Яки момчета излязоха и двамата. Единият твърдеше, че съм му последната жена планинар и фотограф. Другият – че няма да ме вземе от различно място, освен от Емона. Но пък заедно с бъдещия ми заместник в кухнята и настоящо гадже ми организираха най-великолепното посрещане:
По Пътеката: навсякъде чудесни Човеци. Още първата вечер, със страховития и синеок бай Фидос станахме приятели, на гара Кръстец, началникът ми подари пакетче бинт, Марин от ски-база „Грамадлива“ е мъжкар от класа, Галя от „Партизанска песен“ настоя да ми сервира, за да си почина. Човекът, който стопанисва т.с. Нейково положи усилия да ми осигури легло, въпреки заетостта на базата. Достолепната съдържателка на бистро Бабой размести свои приятели, за да ми даде самостоятелна стая. Пазачът на бунгалата на „Немой дере“, знаейки, че ще нощувам там, ми беше откъснал ранно грозде, краставици и домати от собствената си градина. Няма място, за да изброя всички хора, но им благодаря сърдечно. Както и на компанията на Наско и Мариан, с които се засякохме още в началото и с които минах тъмните гори в Западна Стара планина. Наистина са страховити (горите, не Наско и Мариан) и мъжкото присъствие си беше дар от Бога.
6. Коя е най-трудната част от маршрута? А коя ти е най-любимата?
Според мен, чисто технически, трудните участъци са два:
Кашана – Ехо. Повечето туристи го правят, но това наистина е много дълъг и изморителен маршрут. И не само: мисля, че Вежен – Козя Стена е великолепен участък от Пътеката, който заслужава специално отношение. Отделно, че пътят е обсипан с малини и боровинки, как да ги пропуснеш. Затова реших Кашана – х. Бенковски, където бях към 17 часа. Имах достатъчно време да се изкъпя, изпера, хапна и почина, и на сутринта съвсем бодро и свежо си преодолях изгубената от предния ден височина към Вежен. След което спокойно, без да бързам и с много наслада стигнах до Козя стена.
Чумерна – Котел. Пак дълъг маршрут, за който бях чела пристигане посред нощ, нужда от почивка на следващия ден и т.н.. Аз го разбих на две: Чумерна – т.с. Нейково и на следващия ден – към Котел. Мисля, че това е отличен вариант при липса на съпорт по пътя – 46 километра, но се минават лесно. Тръгнах в 6.30 от Чумерна и към 20 часа бях в Нейково – с няколко хубави почивки по пътя. На следващия ден, за по-сигурно минах и през Жеравна, за да проверя как върви фестивалът на… не знам точно какъв беше фестивалът, но имаше мекици, кисело мляко, сладолед и други гурме предложения и чак след обилно ядене някак си се дотъркалях до Котел. Толкова за трудностите, други няма. Минаването през Купена през сухо и безопасно време и необходимото внимание по въжетата е по-скоро задължително, отколкото проблемно.
За любимата част: за мен Централен Балкан е Планината, а гледките в участъка от Вежен до Козя стена не се изличават от сърцето:
7. За какво трябва да се внимава най-много? Кои са най-честите грешки, за които би искала да предупредиш тези, които ще поемат същия път?
Всичко, което ще кажа за Ком – Емине важи за летния сезон: юли/август, със спане в хижи и без рискове от пандемии и АЧС. Нямам опит за дълги преходи в зимната планина и предполагам, че там правилата са други.
Багажът: три правила: малко, още по-малко, възможно най-малко. Пренебрегването на тези правила може да доведе до неуспех или поне до не съвсем приятни преживявания по пътя. Предполагам, че е шик да се похвалиш как си минал Пътеката с раница от 15-18-20 килограма, но пък съм сигурна, че на самата Пътека хич не е забавно.
Палатка или хижа? Според мен, вместо да носи човек палатка, шалте и чувал е по-добре да си вземе 3 кила ракия. Ако не пие, поне ще черпи хората по пътя. Палаткуването в Централен Балкан не е позволено, а на другите места, най-често водата за деня е около хижите. След като стигнеш хижата, си нощуваш там, затова и са ги построили хората. Особено през седмицата, Стара планина не е толкова натоварена откъм туристи, така че успешно си получаваш баня и удобна стая.
Ранното ставане, организиране и тръгване е задължително. В ранния следобед, човек трябва да знае накъде е тръгнал и дали ще нощува в храстите или все пак ще успее да стигне до хижата.
GPS-ът е от помощ, възможност за зареждане има почти навсякъде, ровенето във фейсбук е излишно, аз дори предприех фейсбук детоксикация. Напълно е възможно да се изкарат 20 дена без социални мрежи, даже е препоръчително.
Мазолите: появяват се задължително. Може и да има някой без такива, но сигурно е изключение. Лепенки (много) и хубав бинт около целите ходила (моят свърши малко след Витиня и си взех 2 пакетчета от аптечките по пътя) са единственото спасение. Туристически сандали за по-равните места, също и вечер в хижите.
Проблем, с който не можах да се справя – изгарянето. Откритите пространства не са малко, фактор 50 поне на мен не ми помогна. Следващият път, може би бяла блуза с дълъг ръкав или тънък шал, увит като този на Ясер Арафат около врата и ушите.
Носих и летен чувал, който оставих на х. Козя стена. Излишен е. Бих взела само чаршаф, колкото да не цапам за една вечер спалното бельо по хижите.
8. Да споменем с няколко думи и екипировката. Кое влезе най-много в употреба, какво ти се иска да беше предвидила, фен ли си на някоя марка?
Без бельото и обувките, фен съм на бранда „Second hand„. И за Ком – Емине, и в живота въобще. Ресурсоспестяващо и екологично. И най-скъпите туристически обувки не вървят сами, Едмънд Хилъри със сигурност не е имал Gore-tex, Любомир Палакарчев по шорти и по тениска остава непостижим 30 години. Не трябва съвсем да се подценява екипировката, но и не трябва да се преекспонира. За Ком – Емине лятото и със спане по хижи: удобни ниски обувки плюс сандали или чехли, панталон, тениска, тънко ветроустойчиво яке, къс дъждобран и един полар, още една тениска и клин, служещи и за пижама, заедно с 2 комплекта бельо и чорапи в резерв. Също изпитана раница 35-40 л, най-лекото шалте, даже и може и от онези покривала, които лятото се слагат на стъклото на колата и се купуват от магазин за 1 лев, малко хигиенни средства от тези, които пробутват по хотелите, някакъв челник, някаква резервна батерия. Носех и нож на колана за рязане на… не знам на какво, нищо не съм рязала с него, съхнеща хавлия, аптечка с най-необходимото и без лекарства с повече от 10 букви. Задължително: бинт и лепенки за мазоли. За мен лично – електронният ми четец, защото не мога без книги, малък фотоапарат, вафли, пакетчета халва и ядки, двадесетина малки кутийки течен шоколад, сладко и мед, от тези, с които залъгват туристите по шведските маси за мазане върху филия. Горе-долу това е, към 10 килограма, заедно с около литър и половина вода за ден.
9. По повод храната на дълъг преход има много дебати. На какво разчиташе ти – повече на хижи и спирки по пътя или повече на собствени запаси и ако да – какви точно?
Повече от половин година по-късно, като видя леща и кебапчета и ми секва апетитът 🙂 Но категорично, с каквото има по хижите – правя планински преход, не съм на кулинарен туризъм. Супа, салата и 5 кюфтета/ кебапчета за вечеря, от които две за обяд на следващия ден. Имах собствени запаси, които уж трябваше да ми стигнат до към Котел, но ги изядох още около Кашана и Вежен – толкова съм и планирала. Сладки неща, защото ги обичам – вафли и малки шоколади, халва, с която си закусвах, нескафе в пакетчета, орехи и фъстъци и това е. Като ги поприключих, си купувах по две-три вафли от хижите – една за десерт вечерта, две сутрин за закуска. Не вярвам, че ако човек няма необходимата нагласа, енергия и дух, буркан с мед, пълен с билки или ядки или био барчета, купени в още пò биомагазин от типа на „Кауфланд“ ще му помогнат.
10. Докато сме на темата с яденето – защо не ни се обади на онази уж случайна среща на х.Козя стена? Можеше да те засипем с вафли и шоколади 😀
От срам и от страх. От страх, че нямаше да имате достатъчно шоколади и от срам: ако при мен, в подобни обстоятелства дойде нещо чорлаво и несресвано от десетина дена, с мръсен панталон и просещ поглед, може би бих си помислила „Що не си гледаш лютеницата вкъщи, за която ѝ е времето, ами си тръгнала недобре подготвена, гладна, че и нагла при това..“ 🙂
11. Наричат Ком – Емине българското Камино. Смяташ ли, че и тук човек трябва да поеме сам по този път или е по-добре да се движиш в компания?
За мен Ком – Емине е мястото, където стават чудеса. Жаден си като бедуин в пустиня и изведнъж зад храста бликва чешма, за която в GPS ти пише „пресъхнала“. Огладнееш – и някъде след Лескова стигаш до огромна поляна с рубинени малини. Свърши бинта и се появява аптечка на Софийския планински клуб. Почувстваш се самотна и изгубена в нищото сред масивите след в. Паскал и изведнъж се материализира 75-годишен каубой, който не иска да те пусне, без да си опитала от неговата ракия в 10 сутринта.
Когато си сам, можеш да спреш и да си забъркаш едно студено 3 в 1. На тази пейка:
Или безкрайно дълго да съзерцаваш къде си била вчера:
Не съм сигурна дали тези чудеса се случват, когато си с група. Мисля, че за такива маршрути е по-добре човек да избере за спътници най-скъпи на сърцето му хора. За мен тези хора са синът ми и съпругът ми. Ако трябваше да тръгна с тях обаче, трябва да натоваря два катъра – единият със спирулина, просо, овесен флейк, ядки, машината за смути, продуктите за смути и подобни вегански пособия, без които животът явно е сив и скучен, а другият с прибори за бръснене и хладилни чанти с бира и мезета. Собствени катъри нямаме, ето защо реших сама. Това е индивидуално решение и всеки трябва да прецени сам за себе си.
12. Би ли организирала отново подобно приключение и ако да – какво ще бъде то?
Ако онзи китаец не беше хапвал живи прилепи, след около месец трябваше да търкам подметки по Tour Du Mont Blanc. Догодина.
13. За какво мечтаеш?
Живи и здрави всичките. Синът – с професия и хляб в ръцете, жена и деца на главата, ние със законния – успешни дауншифтъри, с кемпер пред гаража. Предстои, надявам се.
14. Пожелай ни нещо много готино или сподели любима мъдрост за финал.
С Божията воля и напред 🙂 Преживяванията вместо вещите. Правилата преди правата. Направих, в замяна на купих. Може пък да ни хареса 🙂
Браво!!! Респект за смелостта и начинанието!!!
Достойна българка!