Добър , Хаймани!
Днес е голям празник – Димитровден! На днешният ден Българската православна църква почита паметта на Св. Вмчк Димитрий Мироточиви и Преп. Димитра Доростолска.
За нас, празника е двоен, понеже си имаме в отбора цели двама Димитровци!
Народните вярвания гласят, че „Свети Димитър носи зимата, а свети Георги – лятото“. Според поверието, Димитър язди червен кон, а от бялата брада на светеца се изсипват първите снежинки. „Дойде ли Димитровден, идва и снегът“ – казват българите.
Свети Димитър е православен светец. В народния календар празникът Димитровден бележи поврата в годишното време и началото на зимата. Според поверията в полунощ срещу празника небето се отваря, след което се очаква и първият сняг. Светецът се смята за покровител на зимата, студа и снега.
Много искахме да избягаме от баналното „да са ни живи и здрави, и да почерпят“, за това днес ще Ви разкажем две истории и тях.
Няколко години по-рано.
Нощният влак от Варна за Пловдив. Бири се леят, суджуци се режат. Отиваме на Мальовица на ски. Половината група ски не караме, ама сме подготвени да изкараме седмица в екстремни условия – на +30 градуса до камината, и както пееха Румънеца и Енчев „дай, драма, дай екшън, дай домашно вино“.
Чиче Мите обикаля напето и обяснява как навремето (предвид възрастта му, говорим за ерата, в която динозаврите все още населяваха планетата) е започнал да се учи да кара ски на две дъски от дъбова бъчва.
Всички сме в екстаз, щото нали осъзнавате, че това говори за една дългогодишна подготовка. Див професионализъм! Човекът е толкоз екзалтиран, че е абсолютно способен да надъха всеки начинаещ да се запише на курсове…
Ден 1. Всички сме на ски пистата от ранни зори, само Чиче Мите го няма. Трябвало му малко време, докато нахлузи екипировката. Брях, таз екипировка!
Три коняка и два чая по-късно, човекът се появява, барнат в нещо като смокинга на ски екипите. То марка, то цветова комбинация, то кройка, то чудо!
Пет дни по-късно разбрахме, че струва колкото минималната работна заплата за страната за година. Година по-късно разбрахме, че го е взел на заем от един приятел, който е морски капитан…
Но Чиче е толкоз красив – ей го, мята ските на рамо и тръгва по пистата. Всички ахкаме, щото пред тая гледка и Алберто Томба би пуснал сълза. Мина десет метра, спря. Свали слънчевите очила. Позира за снимки. Сериозен мъж, сериозна екипировка, сериозно излъчване.
Ден 2. Историята се повтаря. Слиза Чиче Мите в тоя красив син костюм, мята ските на рамо, позира за снимки и въобще… е красив!
Ден 5. У всички започва да се прокрадва непристойната мисъл, че всъщност за кажи-речи една работна седмица, никой не е виждал… чиче Мите да кара ски. Факт. Появява се човека, мята ските на рамо, ходи по пистата, пръска красота, гордо развява безобразно скъпият ски костюм, но уви – не кара ски. Случайност някаква сигурно…
За всеки случай, вечерта на масата, го спукваме от бъзик, че е чисто и просто позьор, ми никакъв скиор не е!
Ден 6. Утре си отиваме. Новата смяна е дошла – средношколци на ски лагер. Строени са децата на плаца, застанали са на нисък старт и… отново излиза Чиче! Очевидно засегнат от дружната гавра с неговите ски умения, решава, че ще покаже на лапетиите „как са прай“.
Децата ахват, подобно на нас в ден 1.
Чиче застава на старта, намества ски очилата.
Децата притаяват дъх.
Опъва ръкавиците, хваща щеките, заема аеродинамична поза.
Изправя се, вдига ски очилата, намига на възхитените тийнейджъри. Пак слага очилата, пак прикляка.
Децата са в екстаз – „Баси, какъв е як…“.
Секунда. Две, Чиче се засилва, плъзга се по пистата, тръгва…
Падна и позорно се преби….
***
Бас ловим, че първото нещо, за което тея тийнеджъри се сещат, като се връщат в спомените си за ски-лагера на Мальовица… е Чиче Мите!
***
Във втората история ще стане дума за Митака.
И ще направим важно уточнение за незапознатите: Митака е син на Борянка, брат е Попинз и братовчед на Венетка. Изобщо – тука всички сме роднини! Как става така само по себе си е отделна история. А до тогава – да живее шуробажданащината!
Година по-рано…
Митака е в трескава подготовка за изкачването на връх Ухуру в Килиманджаро. Нормално притеснен, логично изнервен. Мамка му и Родата обикаляме около него, месеци по-рано, стягат се багажи, купуват се чорапи и полулегални хапове, „и туй, дето не го знам баш какво е вземи, щото може да потрябва“.
Изобщо да опиташ да направиш такова нещо на близо 60 години само по себе си е огромен успех. Свободата да излезеш от рамката, да гониш мечта, да изстискаш всичко от себе си, да се победиш… заслужава най-малкото респект.
Нейде на финала на подготовката, Митака казва на мамка си:
– Почти съм готов! Остава само да се мине през „Джъмбо“!
– През къде? – мамка му, почти убедена, че недочува.
– „Джъбмо“, бе! За флумастери. – абсолютно сериозен, сякаш най-нормалното нещо на планетата е на голям мъж да му трябват такива неща.
– ?!? Ко? Митре, мама, ти хептен ли откачи? Сега ли баш ти се дорисува? Флумастери искал… На цялата работа и хаос, тука, кусур му е и до „Джъмбо“ да се замъкнем, да загубим и там два часа, докато се довлечем до касата! Ако искаш книжка за оцветяване да ти купя…
– Ммм. Може, ама ми трябват няколко…
– Бе, ти добре ли си?!
– Да бе. Не много, щото няма много място в дъфела…
– Как в дъфела? Демек, трябват ти флумастери за Африка?
– Ммм, да. И цветни моливи и някакви дребни играчки.
– Инфаркт ще ми докараш, майка! За какъв дявол ти е всичко това?
– Е, нали знаеш, че се обикаля през селата. Там стандарта е много нисък, искам от където мина, като има деца, да им подаря по нещо. Ще се зарадват…
***
Три дни по-късно, плик с цветни моливи, книжки за оцветяване и флумастри, прибран в червен дъфел летеше от Истанбул за Аруша в багажното отделение на самолет на Qatar Airways.
Още няколко дни по-късно, Митака ни изпрати тази снимка:
Когато сърцето е голямо, думите са излишни. Можеш да чуеш „Благодаря“ и през очите. А добротата е като светлина, която прониква през пукнатините на света, докато разпръсва топлина и нежност на всички, които среща по пътя си.
Честит Димитровден, момчета!
Добри хора да срещате, добри вести да получавате и все така да сте ни опора!
Обичаме Ви!
