Вместо пролог

Звъннах ѝ седмица преди да се песионира. Не искаше да стои и ден на работа след пенсия. Майтапихме се, смяхме се. Питах я какви мисли да ги върши. Каза, че Бачо има сериозен план – седял в тях, гледал карти и чертаел маршрути къде ще ходят след като Кака си остане вкъщи. Казваше, че в това отношение много приличам на него. Децата били самостоятели, внуците тийнейджъри, Кака и Бачо били дали своя дан на държавата и сега вече било време да свършат всички онези неща и да видят всички онези места, оставени в графа „някой ден“.

Мечтаеше Бачо. За пътища, места и моменти. Чертаеше. Планове и маршрути.

Какво по-хубаво, бе мама му стара! За какво живееш, за какво се блъскаш, за какво ти е всичко, ако не можеш да сипеш на битието две лъжици „майната му“ и да драснеш без багаж на някъде…

Работата няма край…
Ама животът има!

Бачо си отиде няколко месеца след като Кака се пенсионира. И отнесе със себе си всички онези неща и места, оставени в графа „някой ден“. В главата ми още кънти едно изречение от телефонния ни разговор тогава: „Няма го. Отиде си другарчето ми.“. В онзи ден си отиде и част от Кака. Не го преживя. Не го прежали. Тяхното поколение гледа на брака и на половинката по начин, по който нашето никога няма да разбере. Никога!

Няколко месеца по-късно се видяхме. Дойде с ей тая щека, още в опаковката. Бачо си я купил да се подпира, докато обикалят. Двамата. Така и не успял да я разопакова. Кака не искала да я държи в тях да събира прах. Не се сещала за по-подходящ човек от мен, на който да я даде. Приех я с чест. И свърших върховна глупост – реших, че ще си я прибера за нова. Свидеше ми се някак. И щеката започна да събира прах вкъщи. Неусетно слезе в килера. Ей тъй – както си беше с опаковката. Нова. Неизползвана. Забравена.

До онзи ден, когато заради палаткаджийската екипировка на Митака обърнах целия килер и… една щека падна от най-горния рафт и ме удари по главата.
Буквално.
И преносно.

Без да искам я бях качила на рафта „за някой ден“. И се засрамих.

В понеделник сутринта я метнах в багажника на колата с все багажа и една банда мечтатели. И никога повече няма да я пращам в килера. Защото не искам да оставям неща и места в графа „някой ден“. Защото новите дрехи са за носене, скъпият алкохол е за наздравици, кристалният сервиз не е само за гости…

И защото знам, че работата няма край.
Ама животът има!

P.S.: Кака, на снимката, щеката я замъкнах /или пък тя мен/ на едно от любимите ми места в тази страна – билото на Централен Балкан, вр.Голям Купен. Първото от многото ни бъдещи съвместни пътувания. И знаеш ли… Докато от тая щека стои и една треска – ще я нося с мен.

Обещавам.
Обичам те…